Д-р Румена Филипова има докторска степен по международни отношения от Оксфордския университет, където е получила и магистърска степен, а бакалавърската диплома получава от университета в Кеймбридж. Преподавала е в Оксфорд и е била гостуващ сътрудник в Карнеги Център Москва, Полския институт по международни отношения, Чатъм Хаус и редица други международни институти(think tanks).

В момента е научен сътрудник в Центъра за изследване на демокрацията в София, която е интердисциплинарна организация, посветена на проучвания в сферата на демокрацията и пазарната икономика. Сред многобройните други трудове и проекти, по които е работила, д-р Румена Филипова заедно с нейния колега д-р Тодор Галев е автор на анализа „Russian Influence in the Media Sectors of the Black Sea Countries: Tools, Narratives and Policy Options for Building Resilience“ (Руското влияние в медийния сектор на страните от Черноморския регион: инструменти, послания и политики за изграждането на резистентност/устойчивост), в който се разглежда руският наратив, т.е. дезинформацията и неточните информации и предаването им чрез медиите в страните, граничещи с Черно море. Както се казва в горепосочения труд, сред многото стъпки на официална Москва за нова Студена война е и интензивното използване на медийната пропаганда и дезинформация.

В продължение на дълги години работите върху изследването на руското влияние и външнополитическите маневри на Русия, а „медийната война“, която тя води изследвате в анализа, който подготвихте с Вашият колега Галев. Кои са основните познания за разпространението на руския наратив в черноморските страни?

– Проучването изследва разпространението на руските пропагандни наративи в България, Украйна, Грузия, Армения и Молдова между 2015 и 2017 година, фокусурайки се върху три от най-отявлените теми на дезинформация, произтичащи от Кремъл, включително войната в Сирия, големите енергийни проекти и намесата в избори. Основните изводи от проведения анализса, че схемите на собственост, икономическа зависимост и (не)формалните политически връзки на медиите с проруски групи и интереси в страните, които изследвахме, се отразяват в съответни тенденции в използването на руски пропагандни наративи. Тоест като общо правило, колкото повече една медия е политико-икономически зависима и обвързана с руски интереси, толкова по-последователно е отразяването на съдържанието на руския наратив, толкова по-малко се представят гледни точки, засягащи националния дневен ред и толкова по-открито пристрастни са похватите на журналистическо изразявяне. Разбира се, особеностите на националната медийна среда във всяка от петте страни допълнително благоприятстват или ограничават руската пропаганда, развивайки свои специфични дискурси по отношение на събития, свързанис Кремъл.

Идентифицирахте ли кои медии най-целенасочено предават руския наратив?

– Резултатите от проучването показаха, че руският наратив се разпространява най-целенасочено – но същевременно задкулисно, от така наречените „руски агенти“  – местни олигархични фигури и кръгове, които са финансово и политически свързани с Русия. Тези олигарси (формално или неформално) контролират редакционната политика и структурата на собствеността на влиятелните национални медии. Освен това, „култивирането“ на голяма общност от създатели и разпространители на съдържание, лоялни на Кремъл или зависими от него (като малки и средни новинарски сайтове, журналисти, блогъри, формиращи общественото мнение в социалните мрежи) предоставя платформа за допълнително лансиране на руските тези.  Със сигурност може да се каже, че медиите, които пряко се притежават и контролират от руското правителство, както и източниците, които препубликуват съдържание от тези медии, са най-настойчивите пропагандни канали.

Каква е ситуацията, според вашите наблюдения, с българските медии/ медиите на български език в това отношение?

–  Медийната среда в България претърпя значителна трансформация, особено през последното десетилетие, характеризираща се със спад на популярността и тиражите на  печатните медии, възход на онлайн медиите, рязко понижаване на журналистическите стандарти и промяна в моделите на собственост. По отношение на собствеността, комбинацията от дигитализацията и финансовата и икономическа криза от 2008 година доведе до оттеглянето на чуждестранните инвеститори, а тяхното място беше заето от местни олигарси, които поеха контрола върху повечето български медийни компании. По този начин концентрацията на медийната собственост, олигархично-политически интереси заедно с държавното регулиране на ресурсите, отпускани за медийния сектор, и „превземането“ на независимите регулатори оказаха  негативно влияние върху съдържанието и качеството на продукта, предоставян от българските медии. Международните индекси също потвърждават постоянния спад на свободата на медиите в България. Например Фрийдъм Хаус класифицира статуса на свободата на медиите в България през 2017 година като частично свободен, възоснова на оценка 42 от общо 100 (по скала, според която с 0 се обозначава най-голяма свобода, а със 100 – най-малка). Резултатът представлява влошаване в сравнение с десетилетие по-рано. Русия активно използваше и насърчаше деградирането на медийните стандарти, като по този начин разпространява собствения си модел на медийна несвобода.

Ако обаче разглеждаме българските медийни показатели в сравнителна перспектива, ще установим, че България се намира в по-добра позиция за разлика от останалите четири страни в Черноморския регион, които анализирахме. Това е така поради няколко основни фактора, включително по-слабото присъствие на „унаследено“  медийно влияние от Русия (тоест преди 1989 България все пак разполага със собствена, макар и контролирана, медийна система и не е част от централизираните медии на СССР, чието остатъчно влияние продължава да тежи на бившите съветски републики),  намаляването на популярността и изучаването на руския език, както и много малкият брой медии, които работят в България, но са с произход от Русия.

Най-общо казано, кои са най-изтъкнатите манипулации и теми на дезинформация в България?

– Проруските национални медии разпространяват наративи, които са в синхрон с консервативния руски дискурс, възхвалявайки важността на държавния суверенитет (особено по отношение на вземането на „самостоятелни“ решения за проекти, свързани с Русия, или отстояването на несъгласие с  политики на ЕС), традиционното семейство, възникването на „демократичния“ многополюсен международен ред и критикувайки социалните, икономическите и политическите тенденции на Запад като либерализъм и мултикултурализън. Конкретна тема, която подлежи на сериозна пропаганда, е енергетиката. Например голяма част от медийното внимание бе фокусирано върху спирането на „Южен поток“, което бе представено – в съответствие с твърдението на Кремъл, като грешка на България,  произтичаща от пълното й подчинение на Европейската комисия в (предполагаем) ущърб на реалните икономически интереси на страната. Твърдеше се, че руските политици и бизнес фигури ще останат категорично против българските призиви за подновяване на Южен поток или продължаването на „Турски поток“ през българска територия като форма на наказание за несъдействието и слабостта на София. Но както виждаме сега, „Турски поток“ ще премине през българска територия във варианта, наречен „Балкански поток“.

Дали най-често медиите са източник на дезинформация и манипулации, или пък става дума за разпространяване от тяхна страна на дезинформация, произтичаща от политиката, чуждестранните сили, социалните мрежи? Кои медии „изпреварват“ в тази област – традиционните медии или може би новите онлайн медии?

-Определено има уебсайтове, чиято основна цел е да кумулират финансова печалба чрез привличане на читателски посещения и приходи от реклами на базата на сензационни истории, създадени от тях. Но влиянето на тези сайтове не може да се сравни по важност и  дори ориентация към външна публика като тролската фабрика за фалшиви новини във Велес, например. Затова фокусът на нашето изследване е върху по-значимия феномен, според който местните олигарси, взаимодействайки с чужди сили, контролират редакционната политика и структурата на собственост на влиятелни онлайн медии, а също и на печатни медии и телевизиите. Така в залеза на традиционните медии Балканите вече официално стават терен за телевизия и онлайн медии.

Имат ли властите в България някакъв план за борба с дезинформацията и нейните разпространители? Доколко са активни в тази област, т.е. какво е направено досега в борбата срещу манипулацията и дезинформацията?

– Най-новата инициатива на правителствено ниво беше създаването на звено за борба с дезинформацията към Министерски съвет като част от Плана за действие за борба с дезинформацията и за координиран подход на Европейската комисия и Европейския парламент. Но все още няма видими резултати от работата на това звено – не е известно колко случаи на дезинформация са препратени към Брюксел и досега не е имало публично оспорване на фалшиви новини. Това се счита за процес ръководен от ЕС, не от България. Всъщност мнозина в страната възприемат правителството като наблюдател, а в най-лошия случай като активен участник в процеса на олигархизиране на медийната среда в страната, което всъщност улеснява навлизането на пропагандни наративи от Русия.

Основните инициативи за борба с дезинформацията се дължат на дейността на гражданските организации на базата на аналитични проучвания  прилагането на онлайн инструменти за мониторинг (чрез които се проследява произходът, напредъкът и въздействието на дезинформационни кампании) и  събития за повишаване на капацитета на журналистите. Но има все още какво да се желае по отношение на по-широко участие на гражданите. Обществеността трябва да бъде по-добре обучена да разпознава пристрастно отразяване и да достига до достоверна информация – чрез кампании за повишаване на осведомеността и инициативи за медийна грамотност.

Знаете ли за съдебни решения за причиняване на обща опасност или подобни нарушения на закона въз основа на фалшиви новини или реч на омразата?

– Не съм запозната с такива съдебни решения. Но отскоро се наблюдават призиви за изместване на фокуса на борбата срещу дезинформацията към правната отговорност, която трябва да понесат разпространителите на фалшиви новини. Има предложения, особено в случаите на накърняване на личната репутация като резултат на разпространяване на дезинформация, за опростяване на процеса на завеждане на дело, т.е. облекчаване на твърде стриктните условия за доказване на нанесени значителни материални и психологически щети (включително и предоставяне на медицински доказателства). Също така има планове от страна на правителството фалшивите новини да се криминализират на базата на ново медийнозаконодателство, но това е все още в начален стадий. Тези въпроси са много деликатни, защото са свързани със свободата на словото и защитата на данните, които трябва внимателно да се съхраняват. А промяната на  политики изисква постоянен и добре структуриран дебат. Като цяло журналистите трябва да бъдат насърчавани да бъдат по-активни в търсенето на юридическа отговорност за дезинформация не само на местно, но и на европейско ниво. Съдебните дела могат да се завеждат съгласно правилата на Европейския съд по правата на човека по отношение на свободата на изразяване в случаи на нарушаване на изискванията на независимата и обективна журналистика.

Доколко Северна Македония присъства в българските медии?

– Не сме правили специално проучване на тази тема. Но впечатлението ми е, че степента на вниманието на българските медии към Северна Македония зависи от политическия календар, тоест от въпросите, които възникват в двустранните отношения. Така медийното отразяване до голяма степен е силно политизирано и се случва на приливи и отливи, например по отношение на изявленията на политици за общи исторически личности и т.н.

Добър знак е, уикенд на диалог се проведе в Охрид миналия месец, където български и македонски журналисти получиха възможността да обсъдят предразсъдъците, под чието влияние попадат медиите във всяка от двете страни, когато отразяват събития и ситуации в другата страна. Да се надяваме,че подобни инициативи могат да допринесат за по-добро разбиране на предизвикателствата, пред които са изправени България и Северна Македония.

А колко често Северна Македония е обект на дезинформация и манипулация в медиите? Има ли промяна през последните няколко години към по-добро или към по-лошо?

– Общо взето положителният импулс, който отношенията между двете страни получиха след подписването на Договора за добросъседство през август 2017 година също се отрази в по-ентусиазираното отразяване в медиите на възможностите за взаимноизгодно сътрудничество между Северна Македония и България. Части от българския медиен спектър, свързани с националистически и руски кръгове запазиха гледната точка, която подчертава „защитата на националните интереси и историческата истина“. Например, тези кръгове се оплакват, че договорът не защитава достатъчно българските национални интереси (по отношение на използването на икономическите и политическите ползи и защитата на историята). Като цяло проруските български медии се застъпват за „икономизиране“ на решенията на проблемите на Северна Македония и Западните Балкани (включително чрез сътрудничество с Русия и Китай), като противоположност на геополитическата интеграция в ЕС и НАТО, която според тези медии не дава икономически перспективи и се фокусира единствено върху разрешаването на исторически спорове. Подобни наративи намират плодородна почва от двете страни на границата и ще бъде необходима много отворена комуникация и дискусии, за да спрат. Колкото и да е трудно това да се случи на Балканите.