Много български медии в понеделник, в деня на отбелязването на Коледа в Македония, писаха, за така наречената ,,Кървава Коледа”, когато на 7 януари 1945 година, на територията на сегашната Република Македония, а тогавашната Демократична федерална Македония, били убити ,,1200 българи”.
За да илюстрираме ще посочим текста публикуван във faktor.bg, ,където освен за това твърдение се говори за много по-голям брой убити българи в периода, който следва:
На 7 януари 1945 година, по наредба на кървавия диктатор Тито, хърват по произход, и според списъка съставен от Лазар Колишевски, във Вардарска Македония са убити без съд и присъда 1200 българи. Целта е да бъде унищожено българското самосъзнание и да се забърза процеса на македонизация на населението. Само през първия ден на Коледа – 7 януари (в Македония Коледа се нарича Божик и се празнува според Юлианския календар) в Скопие са убити 63 човека, във Велес – 54, в Куманово – 48, в Битоля – 36, в Щип – 77, в Прилеп – 35, край Владимирово, Беровско – 330 човека, а телата на убитите във Велес са закопани зад църквата ,,Свети Спас” и покрай Пуста кула.
Във „Фактор.бг“ се посочва, че ,,през следващите няколко седмици в Охридско и Преспанско са убити цели семейства, като техните тела са хвърлени в Охридското езеро и Преспанското езеро или на падините на планината Галичица край селото Отешево”.
Потвърдено е, че са убити повече от 23 000 човека, които декларирали, че са българи, а други 130 000 българи са изселени, изселени или изпратени в концентрационния лагер ,,Голи Оток” или в затвора „Идризово“.
Вярно е, без съмнение, че някои от убитите, затворените и изселените са се чувствали българи, но липсва било каква документация, която да потвърди, че са убити толкова много хора за само няколко дена или седмици (например във Владимирово и до днес никой не говори нито за 30, а още повече за 300 убити за само един ден). Интересно е, че в бройката, която представят българските медии са обхванати офицерите и войниците македонци на тогавашната югославска армия, които отказват да ходят на Сремския фронт, защото искали да тръгнат и да превземат Солун. Макар, че на всички тях са изречени смъртни присъди, те не са убити, а смъртните присъди след това са отменени.
Като допълнение към това, което констатира македонската историография, но и според изявленията дадени за медиите от страна на някои от затворените след настъпването на плурализма, много от убитите и затворените са заговорници на идеята за независима и голяма Македония, а много от тях и помощници на партизанското движение, какъвто е случаят с убития лекар от Велес – Богдан Поп Гьорчев.
Несъмнено, както е установено от македонската историография, след падането на социализма през 1991 г., много от убитите и преследваните са идеологически противници на новото правителство, те са антикомунисти, а техните имущества и богатство, веднага след екзекуциите и интернирането, са дадени на новото ръководство, което създава достатъчни предпоставки, че това е най-тежката злоупотреба с власт и убиване чрез набеждаване за да бъде лесно придобито чуждото, трудно спечелено имущество.
Като допълнение към това председателят на двете заседания на АСНОМ и пръв председател на Народното събрание на Македония, Методија Андонов – Ченто, е преследван и затворен, но поради македонски национализъм и идеи за независима Македония. Нещо, за което е арестуван и по време на Кралство СХС и по време на българската окупация.
Като допълнение към това, както несъмнено потвърждават и много от преживелите затворници от средата на 20 век в Идризово и интернираните в Голи Оток, техни ,,съквартиранти” са няколко българи по убеждение, както и много комунисти по убеждение, но привърженици на Резолюцията на Инфорбюрото за Югославия през 1948 г., с които тогавашното правителство безмилостно се справя.