Ангел Петров е редактор в българския “Дневник”,  бакалавър по журналистика и магистърска степен по политология. Журналист е от 11 години; Първо работи за националната кабелна телевизия “Евроком”, а по-късно е главен редактор на „Novinite.com“, англоезичния сайт от България.

Петров казва за себе си, че както в професионален, така и като частен интерес наблюдава внимателно развитието на Балканите, Русия и други страни от бившия Съветски съюз, както и Турция и Близкия изток. Като човек, който е добре запознат с развитието не само в собствената си страна, но и в околностите, го попитахме каква е ситуацията с фалшивите новини, дезинформацията в България и къде търси източниците им. Той говори и за инертността на отговорните в България, когато става въпрос за борба с дезинформацията и лъжите в медиите, но и за изгарящите страсти в Македония и България, които често намират своето място в медиите без много колебание, въпреки необходимостта от спазване на стандартите на журналистическата професия.

 

Най-общо казано, кои са най-изтъкнатите манипулации и теми на дезинформация в България?

Много често тези новини традиционно са били свързвани с геополитика (със САЩ, Турция или Русия, нека дам един смешен пример – България кани Ердоган на 3 март, празника на освобождението си от Османската империя), някога и с Европа, но в последните години често става дума за ценности. Понякога двете графи се преплитат. Пример – ЕС забрани кръщенетата (това се разпространяваше бясно в социалните мрежи и някои медии).

В последните години обаче са малко нещата, които вредят повече от насочените срещу демократични ценности и човешки права и промотиращи определени типове идеология и насърчаващи омраза с предизборни цели. Това се случи с мигрантската криза, когато при навлизането в Европа на много мигранти се разпространяваха данни за неслучили се зверства на “бежанците” (тази дума се използваше съзнателно за очернянето на новодошлите дори когато не бяха такива), за конспирации за правителствен план за “заселване на бежанци” в обезлюдени райони.

Случи се и с Истанбулската конвенция, когато обикновен документ за борба с домашното насилие бе изопачен като вратичка към признаване на гей браковете чрез лавина от фалшиви новини, създадени от (и за) хора, които не бяха чели документа, но изковаха абсолютно несъществуващия термин “джендър идеология”, наложена от “западния либерализъм, който иска да унищожи християнска Европа и България”. Заради тези откровени лъжи, довели и до протести, България се отказа да ратифицира Истанбулската конвенция.

Само още един пример – нова стратегия за детето бе опакована като опит чрез чужди организации да се регламентира изземане на децата от родителите, намаляване на правата от родителите (включително чрез посегателство върху “традиционното българско семейство от страна на Норвегия”); всичко това бе тиражирано от редица медии, без да съдържа и капка истина, а в социалните мрежи се превърна в истерия и създаде невярна представа за иначе добра инициатива. Наскоро се стигна дотам, че разпространявани в социалните мрежи слухове, че социалните служби са извели деца от клас в Сливен, за да ги вземат от родителите им. Това доведе до психоза сред семейства в градовете Сливен, Ямбол и Карнобат, а в три училища в Сливен учебният процес бе прекратен, защото родителите взеха децата си от училище. След това пресцентърът на община Сливен предупреди, че новината е фалшива.

Част от фалшивите новини са свързани с неудобни на властта, критично мислещи гласове, които трябва да бъдат очернени от близки до властта или симпатизиращи ѝ медии. Имаме и такъв проблем.

Разбира се, има фалшиви новини и манипулации, които са епизодични и спонтанни, от глупост и некомпетентност, например тази, че Саудитска Арабия разрешила на мъжете да ядат жените си. Но и тях не бива да забравяме – в “ерата на информацията” некомпетентността и липсата на всякаква култура са също толкова способни да създават дезинформация, колкото състоянието на “хибридни войни” или мръсните игри на политиката.

Има и много други. Исках просто да дам няколко примера по-подробно.

Дали най-често медиите са източник на дезинформация и манипулации, или пък става дума за разпространяване от тяхна страна на дезинформация, произтичаща от политиката, чуждестранните сили, социалните мрежи? Кои медии „изпреварват“ в тази област – традиционните медии или може би новите онлайн медии?

По-често социалните мрежи се справят по-добре от медиите, били те традиционни или в интернет. В общи линии за медиите в интернет и печата е по-лесно да го правят, защото няма закон за печата и не носят отговорност, а немалка част от тези издания са недобросъвестни. В телевизията това също се случва нерядко, може би радиото е “най-опазено”.

Също така по-често медиите се справят по-добре с разпространяването на фалшиви новини, отколкото със създаването, тъй като в името на бързото и интензивно създаване на съдържание пренебрегват елементарни стандарти и – къде безкритично, къде нарочно – се поддават на политически манипулации, хибридни акции или просто масова, конформистка истерия в социалните мрежи. За съжаление в целия поток от информация дори сериозни, качествени издания не са застраховани напълно, когато става дума за неволни грешки, но това е световен проблем, не само български.

Има обаче и друг проблем: къде е границата между създаването и разпространението на дезинформация? Отговорността, която всички ние твърдим, че имат медиите, ни принуждава постоянно да внимаваме и да вървим по тънък лед. Ако много пъти повториш дезинформация, я превръщаш в истина не заради старата поговорка (когато повториш една лъжа сто пъти, тя става истина), а защото от трибуната на “отговорното средство за информация) ти я легитимираш пред аудиторията си, тя спира да е слух и става информация. Имам предвид, че невинаги има голямо значение дали първоначалният източник на лъжата (а фалшивите новини са това, лъжа) е съответната медия или просто е “закачила” информация отнякъде, тя и в двата случая е техен автор.

Имат ли властите в България някакъв план за борба с дезинформацията и нейните разпространители? Доколко са активни в тази област, т.е. какво е направено досега в борбата срещу манипулацията и дезинформацията? 

Централизиран план няма. Имаше проектозакон, който събуди притеснения с възможността да бъде използван като оправдание за атаки срещу свободата на словото, срещу правото на журналистите да пазят анонимността на източниците си и други.

Действа се по-скоро “ад хок” – на момента – след като раната вече е отворена. Отново пример със Стратегията за детето – след като започнаха протестите с твърденията, че “Норвегия ще взима български деца” и след масовата паника в Сливен социалното министерство прекара много време в опит да обясни, че нищо от това няма да се случи. Български неправителствени организации същевременно работят с европейски партньори по отделни проекти и с платформи като EUvsdisinfo.eu, но и според част от тях действията на властите са по-скоро реактивни, а не проактивни.

Знаете ли за съдебни решения за причиняване на обща опасност или подобни нарушения на закона въз основа на фалшиви новини или реч на омразата? 

Не – и да е имало такива, може и да съм изпуснал, а ако съм забравил отделен случай (но не мисля, че съм), то вероятно е, защото нито една от големите дезинформационни кампании, нанесли щети на българското общество, не са завършили със съдебни последствия. Независимо дали говорим за фалшиви новини, свързани с международните отношения, с националната сигурност, с бежанци и мигранти, с Истанбулската конвенция или със Стратегията за детето.

В последния случай вероятно би било наложително източникът на тази дезинформация да понесе отговорност, тъй като с причинената паника би могъл да застраши реда в България.

Дали медийните асоциации са активни в борбата срещу дезинформацията?

Да, някои го правят. Асоциацията на европейските журналисти в България например е особено ярка в усилията си, в позициите си при случаи на дезинформация и в опита да търси начини да се намалят подобни случаи, чрез проекти, дискусии и други. Не всички организации обаче действат така.

Доколко Северна Македония присъства в българските медии? 

За съжаление Северна Македония най-често присъства във връзка с теми, които засягат и България, и не твърде често вълнува българските медии, когато събитията там са извън този кръг.

Разбира се, това се променя с времето. Ако покрай политическата криза в средата на десетилетието тя присъстваше епизодично в големите, сериозни медии, то през 2017 г., разбира се, случващото се (включително около “кървавия четвъртък”) бе централна тема и у нас. Договорът за добросъседство, Преспанският договор, но и законът за езиците бяха внимателно отразявани от не едно издание. Само че това често се случваше през обичайната парадигма за българския национален интерес или (в случая със закона за езиците) със стереотипа, че има заговор за албанизация и ислямизация на Северна Македония.

Малко се говори по сериозни въпроси, свързани с икономиката или с някогашната работа на CJO – освен когато името на Орце Камчев бе намесено. Но, бавно, но сигурно, човек може да види и други теми – общество, култура и изкуство, общи проблеми като замърсяване на въздуха, канабис…

А колко често Северна Македония е обект на дезинформация и манипулация в медиите? Има ли промяна през последните няколко години към по-добро или към по-лошо?

Най-често манипулациите и дезинформациите в Северна Македония не са свързани със съчиняване на лъжи или полуистини. Проблемите обикновено са два – свързани с изваждане на събития там от контекста заради цитиране по други медии или пък емоционална реакция по теми, които и в България разпалват страсти.

Понякога това става заради гледане от чужди медии и селективно съобщаване на части от материали, интервюта (за съжаление това се случва и с новини от други страни). Например интервю от това лято, в което министър повтаря многократно споменаваното след времето на Никола Груевски присвояване на история (в контекста на антиквизацията), дадено за гръцка телевизия, бе разтълкувано тук по следния начин: “Северна Македония най-после призна – крадем история!”

Българските медии, за съжаление, често повтарят дословно – и безкритично – и думи на министри, премиер и други, без да ги критикуват. Това може да засяга теми отвъд политическите страсти (например икономика, ако премиерът каже, че брутният вътрешен продукт се е удвоил за пет години и никой не постави това под съмнение), но може и да се отнася за Северна Македония. Когато властите в София говорят за “враждебни действия” от правителството в Скопие и никой не попита какви са враждебните действия, накрая се стига до дезинформация, защото няма проверка, а в обществото остава усещането, че Северна Македония действително е направила нещо, дори когато това не е сигурно.

Подобни случаи се срещат и в медии в Северна Македония по отношение на България. Понякога проблемът е, че все още не се познаваме достатъчно и ползваме пристрастни източници на информация, некачествени издания от другата страна на границата или направо сръбски, руски или английски медии.

В последните години промяната невинаги е еднозначна – понякога е към по-добро, друг път правим малки крачки назад. Но все пак съм оптимист.